Масонство и просвещение. Германия.

 

 

За Германия – както би могло и да се предположи – е подбрано изречение от малката, но дълбоко съдържателна работа на Имануел Кант, отпечатана през 1784 г. и носеща името

 

„Отговор на въпроса: какво е това Просвещение?“. Изречението, вече цитирано, зове:

 

„Sapere aude! – имай мъжеството да използваш собствения си ум! – такъв, следователно, е девизът на Просвещението.“

 

Изглежда, че с тези 15 думи е казано нещо твърде важ­но за човека, доколкото справката с историята недвусмислено свидетелства, че именно липсата на мъжество е съпътствала живота на доминиращата част от родените и живели на земята хора.

 

В своята кратка метафизическа работа, озаглавена „Какво значи да се ориентираш в мисленето?“, Кант пише в пространна бележка под линия:

„Да мислиш самостоятелно, това ще рече да търсиш висшия пробен камък на истината в самия себе си, а максимата: по всяко време да мислиш самостоятелно, е Просвещението. Към него обаче не спада всичко онова, което си въобразяват онези, които виждат Просвещението в знанията, тъй като (…) често най-богатият на знания е най-непросветеният в тяхната употреба. Да си служиш със собствения си разум не означава нищо друго, освен винаги, когато трябва да приемеш нещо, да се питаш: дали е възможно да превърнеш основанието за това приемане или правилото, произтичащо от приемането, във всеобщ принцип на своята употреба на разума? (…) Следователно, да се основава Просвещението в отделни субекти чрез възпитание е съвсем лесно, трябва само да се започне рано, за да привикнат младите глави с тази рефлексия. Да се просвети обаче една епоха е много мъчно, защото се намират множество пречки, които затрудняват въпросния начин на възпитание, а отчасти дори го правят и невъзможен.“

Кант е намерил за необходимо да постави тази бележка под линия по повод следните, почти заключителни, думи на визираната „кратка“ метафизическа работа, които могат да бъдат изтълкувани като вечен призив към целокупното човечество:

„Приятели на човешкия род и на всичко най-свято нему! Приемете онова, което – било то факти, било разумни основания – след грижлива и истинна проверка ви се стори най-достоверно, само не оспорвайте на разума това, което го прави висше земно благо, а именно – привилегията да бъде последен пробен камък на истината.“

Тези думи са публикувани само две години след отпечатването на „Отговор на въпроса…“ и са в естествено съзвучие със споделеното там. Кант е повтарял неколкократно определени свои тези, доколкото, по всяка вероятност, се е съобразявал с картината от заобикалящата го социална среда, в която – на свой ред – упорито са се повтаряли не една и две контратези.

Ето някои текстови свидетелства:

„Просвещението – това е изходът на човека от състоянието на непълнолетие, в което той се намира по собствена вина. Непълнолетието – това е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Непълнолетието по собствена вина има за причина не недостига на разсъдък, а липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapеre aude! Имай смелостта да си служиш със собствения си ум! – такъв е следователно девизът на Просвещението.

Мързел и малодушие са причините, поради които една толкова голяма част от хората, които отдавна вече са се освободили от чуждото им ръководство от страна на природата (naturaliter maiorennes), все пак охотно остават през целия си живот непълнолетни; по тези причини е толкова лесно други да си присвоят правото да бъдат техни опекуни. Нали е удобно да си непълнолетен! Щом имам книга, която мисли вместо мен, духовен пастир, чиято съвест може да замести моята, лекар, който ми предписва еди какъв си начин на живот и пр., и пр., то тогава аз изобщо няма нужда да се мъча. Не съм принуден и да мисля, ако мога да плащам: нека другите поемат досадните неща вместо мен. Това, че за значителна част от хората (тук влиза изцяло нежният пол) стъпката към пълнолетие, освен че е тежка, се смята и за твърде опасна, е грижа на опекуните, така милостиво поемащи върху себе си върховния надзор над това мнозинство. След като тези опекуни най-първо оглупят своето паство и грижливо се постараят да предпазят покорните създания да не правят и една крачка без юздите, с които ги водят – след всичко това те им показват опасността, която ги грози, ако се опитат да ходят сами. Впрочем тази опасност не е чак толкова голяма, защото след няколко падания те най-после биха се научили и да ходят; но все пак примерите от такова естество ги правят нерешителни и ги плашат, въздържайки ги от по-сетнешни опити.

Следователно за всеки отделен човек е трудно да се освободи от непълнолетието, станало почти естествено за него. То дори му е приятно и на първо време той наистина е неспособен да се ползва от собствения си разсъдък, тъй като никога не са му позволявали да прави такъв опит. Наставления и предписания – тези механични инструменти за употреба на разу­ма или, по-точно, за злоупотреба с природните му заложби – са оковите на вечното непълнолетие. Дори онзи някой, който ги отхвърли, би направил само крайно неуверен прескок над най-нищожното препятствие, защото няма навика да се движи свободно. Тъкмо затова единствено малцина са тези, които чрез самостоятелна работа поради усъвършенстване на духа си са сполучили да се измъкнат от непълнолетието и уверено да поемат твърдо по собствен път.

Но да се самопросвети едно общество – това е напълно възможно; и дори – ако го оставят на свобода – неизбежно. Защото тогава ще се намерят няколко самостоятелно мислещи, дори сред поставените над тълпата опекуни, които, след като сами отхвърлят игото на непълнолетието, ще разпространяват около себе си духа на едно разумно зачитане на собственото достойнство и призванието на всеки човек да мисли сам. Особеното, което следва да се има предвид тук, е в следното: обществото, което до определен момент е било потискано, след време ще принуди опекуните да останат под игото на непълнолетието, ако е било подстрекавано от хора, които сами са неспособни за каквото и да е просвещение. Ето колко е вредно да се насаждат предразсъдъци – в крайна сметка те си отмъщават на ония, които са били тех­ни начинатели или предтечи на онези, които са ги породили. Затова едно общество може да стигне до просвещение само постепенно. Чрез революция може би би се стигнало до отхвърляне на личния деспотизъм и на алчността или потисничеството от страна на користолюбци или властолюбци, но никога до реформа в начина на мислене. А и новите предразсъдъци, както и старите, ще служат за юзди на лишената от собствено мислене тълпа.

 

За просвещението не се иска нищо друго, освен свобода, и то най-безобидната измежду всичко, което може да се нарече свобода, а именно – свободата във всички случаи да използвате разума си. Добре, но сега отвсякъде чувам: не разсъждавайте!

 

Офицерът казва:

‘Не разсъждавайте, а марширувайте!’

 

Финансовият съветник:

‘Не разсъждавайте, а плащайте!’

 

Духовникът:

‘Не разсъждавайте, а вярвайте!’“

„Тук навсякъде свободата се ограничава. Но кое ограничение възпрепятствува просвещението? И кое не го ограничава, а дори, напротив, му съдействува? Отговарям: публичното използване на собствения разум трябва винаги да е свободно и единствено то може да даде просвещение на хората. Частното ползване на разума обаче често пъти трябва да бъде ограничавано в значителна степен, без това да накърнява особено развитието на просвещението. Под публично изявяване на собствения разум аз разбирам това на учения пред цялата четяща общественост. Частно изявяване наричам това, което се осъществява от човек, на когото е поверена определена гражданска служба или определен пост.

В някои дела, засягащи интереса на обществото, е необходим определен механизъм, според който някои членове на обществото трябва да се държат само пасивно, за да бъдат насочвани от правителството чрез едно изкуствено единодушие към обществени цели или най-малко да бъдат удържани от рушенето на тези цели. Естествено, тук наистина не е позволено да се разсъждава, а се изисква подчинение. Но доколкото тази част от механизма се разглежда същевременно като член на едно цяло общество и дори – на световното гражданство, дотолкова в качеството си на учен изпълнителят, който чрез книгите си се обръща към публиката със собствения си разум, наистина може да размишлява, без това да вреди на делата, за които той частично е определен като пасивен изпълнител. Би било пагубно, ако някой офицер, комуто началството е заповядало нещо, започне да разсъждава открито в службата си относно ползата или целесъобразността на заповедта; той трябва да се подчинява. Ала трябва да се каже, че той не бива да бъде упрекван и да му се забранява в качеството му на учен да прави забележки по повод грешките в службата, щом ги представи за обсъждане пред една своя публика. Гражданинът не може да отказва плащането на установените налози; той може дори да бъде наказан за злонамерен отказ да се съобрази с данъчното облагане (предизвикващ евентуално и всеобщо непокорство). Въпреки това, той не би действал в разрез с дълга си на гражданин, когато като учен публично излага мислите си за несъвършенствата или дори несправедливостта на облагането с данъци. Точно така свещенослужителят е задължен да проповядва пред учениците си по катехизиса и пред енориашите си според символа на църквата, на която служи; защото той е и назначен според тези условия. Но като учен той има пълната свобода, и нещо повече – дълга, да споделя с обществото всички свои грижливо обмислени и добронамерени мисли относно грешките в църковния символ и да даде своите предложения за по-добро устройство на религиозните и църковните работи. Тук няма нищо, което да измъчва съвестта му. Защото това, което той проповядва като служител на църквата, се представя от него като нещо, за което няма свободата да преподава според собственото си разбиране, тъй като е ръкоположен да говори съобразно предписанието и от името на другиго. Той може да каже: нашата църква учи на това и това; ето доводите, с които тя си служи. В този случай той извежда всички полезни следствия за своето пас­тво от положения, които надали сам би приел с пълно убеждение, но които все пак се е съгласил да представя, защото не е напълно изключено в тях да има скрита истина; при всяко положение там поне няма нищо, което да противоречи на вътрешната вяра. Защото, ако мислеше, че има противоречие, съвестта би му попречила да изпълнява службата си и той би бил длъжен да се откаже от своя сан. Следователно употребата на разсъдъка от страна на свещеника пред неговите енориаши е само частно негово прилагане, защото тези енориаши представляват някакво домашно, при все и съставено от много хора, събрание. В това отношение проповедникът не е свободен, а и не може да бъде свободен, защото изпълнява чужда поръка. В качеството си на учен обаче, който чрез книгите си говори на истинската публика, а именно – на света, духовникът осъществява публичната изява на разума си и разполага с неограничената свобода да се ползва от него и да говори от свое име. Да се мисли, че самите опекуни на народа (особено в духовните дела) трябва да бъдат непълнолетни, е нелепост, увековечаваща нелепостта.“

„За себе си човек може да отхвърли просвещението по отношение на това, което му предлагат като знание, и то само за определено време; но да се откаже от него, било дори лично за себе си, а да не говорим за идното поколение, това означава да се потъпчат и нарушат свещените права на човечеството.“

 

„Ако се постави въпросът:

‘Живеем ли сега в просветена епоха?’,

отговорът ще е такъв:

‘Не, но вероятно живеем в епоха на Просвещение.’

 

Твърде много още липсва при сегашното положение на нещата, щото хората да са в състояние, или да могат да се окажат в състояние, щото да си служат с увереност и умение със собствения си разсъдък в религиозните дела – без ръководството на някой друг. И все пак, налице са красноречиви свидетелства за това, че пред тях вече се открива полето на възможността сами свободно да избират и да се усъвършенствуват, че препятствията за всеобщото просвещение или за изхода от непълнолетието стават все по-малко. В този смисъл тази епоха е епоха на Просвещението…“

„Владетелят, който не намира за недостойно да каже, че смята за свой дълг да не дава предписания по отношение на религиозните дела, а напротив, да предоставя на хората пълна свобода по тези въпроси, който следователно не се кичи и с високомерния епитет на веротърпимостта – такъв владетел сам е просветен и заслужава да бъде славен от благодарните си съвременници и потомци като господаря, който пръв е освободил човешкия род от непълнолетието, най-малко от опеката от страна на правителството, и е позволил всекиму сам да се ползва от собствения си разум в онези дела, които засягат съвестта му. Под негова власт достопочтените представители на духовенството могат, без това да е в ущърб на служебните им задължения, в качеството си на учени да изказват свободно и публично своите съждения, отклоняващи се по един или друг начин от общоприетата [църковна] символика. В още по-голяма степен това се отнася до всеки, който изобщо не е ограничен от служебен дълг. Този дух на свобода прониква дори и там, където му се налага да се бори с външни трудности, създавани от едно правителство, което има погрешно разбиране за самото себе си. (…) Хората са в състояние сами да се измъкнат постепенно от невежеството, ако никой не се стреми съзнателно да ги задържа в него.“

„Аз определих основната черта на Просвещението, състояща се в изхода на човека от самопричиненото непълнолетие, предимно в религиозните дела, защото по отношение на изкуствата и науките нашите управници нямат интерес да опекунстват над поданиците си. Освен това религиозното непълнолетие е не само най-вредно, но и най-позорно. Но начинът на мислене на един държавен глава, който благоприятства просвещението в религиозните дела, отива още по-далеч; той разбира, че дори по отношение на неговото законодателство няма никаква опасност, ако позволи на поданиците си публично да използват собствения си разум и свободно да излагат пред света мислите си за подобрение на законодателството и откровено да критикуват съществуващото.“

„От друга страна, след като е вярно, че онзи, който, бидейки сам просветен, не се страхува от сянката си, но заедно с това поддържа добре дисциплинирана многочислена армия за опазване на обществения ред и интерес, то може да се каже нещо, което републиката не би се осмелила да обяви: разсъждавайте колкото искате и за каквото искате, но се подчинявайте! Така тук се появява един странен, неочакван обрат в хорските дела, а те и изобщо се оказват парадоксални, когато биват разглеждани в тяхната цялост.“

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.