Какво е това Просвещението? Русия.

 

 

На въпроса: „Какво е това Просвещение?“ в колоната за Русия е отговорено така:

„Както при всеки социален процес или институция, която е заимствана в Русия от Запада, така и руското Просвещение се оказва самобитно и суверенно, следвайки особен път. Благодарение на усилията, положени от Петър I, Русия започва да се бори за ролята на европейска държава от първостепенна величина. Тези претенции са прехвърлени и към сферата на науките и изкуствата. Но положението на догонващ принуждава да се търси обяснение на собствената другост и значимост. Вътрешната борба между желанието да се учи и възприема всичко най-добро и желанието да се придобие признание чрез представяне на собствени ‘Нютоновци с бързи умове’ ще остане доминанта за Просвещението в Русия.

В Русия Просвещението се свързва преди всичко с мощното движение за създаване на академична среда, на научни традиции и с формирането на интелектуална общност. Русия със закъснение плащала дълга си към първата научна революция – етапа, през който Англия, Франция и Германия преминават през ХVІ-ХVІІ век. Но идеята за превръщане на руското висше общество в общество на свободомислещи хора, които отстояват идеалите на всеобщото равенство, религиозната толерантност или ограничаването на монархията, дори и да са се появявали в творбите на някои руски волнодумци, не намират среда, в която този светоглед да може да стане по-силен. Просвещението е било преди всичко държавен проект. Влиянието и значението на монарсите е колосално.

Историята на Просвещението в Русия започва с реформите на Петър I в образователната и научната област през периода 1710–20 г. и завършва с началото на ерата от царуването на Александър I (1801 г.), когато интелектуалната общност в Русия вече се формира и започват опити за либерализиране на властта.“

Като повтаря „специфичната особеност“ на руското Просвещение, свеждаща се до изключителната роля на руските монарси при неговото осъществяване, като припомня мисълта на Александър Пушкин, който е отбелязал, че

„правителството все още е единственият европеец в Русия“,

текстът в клетката гласи:

„Петър I изгражда системата за образование и наука. Самият той е гравитирал по-скоро към науките с практическо приложение, както и към занаятите; изкуствата са го занимавали в по-малка степен. По негово време се появяват Академията на науките, първият руски музей ‘Кунсткамера’, вестникът ‘Ведомости по военни и други въпроси’, светското образование се отделя от духовното. Сподвижникът на Петър, княз Дмитрий Михайлович Голицин, съдейства за превода на руски език на европейските автори Гроций, Хобс, Пуфендорф.

Този период може да бъде обозначен като предпросвещенска епоха. Дъщерята на Петър, императрица Елисавета, с участието на Иван Шувалов и Михаил Ломоносов, създава през 1755 г. Московския университет и Художествената академия. Екатерина II учредява едновременно няколко институции, ангажирани с общественото образование: Имперското свободно икономическо общество, Руската национална библиотека и Ермитажа. Сред обществените дейци, публицистите и учените от руското просвещение, заслужава да се отбележат: Василий Татишчев, Николай Новиков, Михаил Шчербатов, Александър Радишчев и Денис Фонвизин.“

Споменатият като деец на руското Просвещение инженер-артилерист, историк, географ, икономист и високопоставен държавен служител, Василий Татишчев, е изповядвал мироглед, в който е следвало да се вписват ценности като: идеята за естественото право, естествения морал, естествената религия, заимствани от мислители като ползващия се с международна известност Самуел фон Пуфендорф. Въпросните идеи противостояли на тезата, че тези сфери трябва да се регулират от държавата.

В същото време, в ежемесечното издание „Русская старина“ могат да се открият много страници, описващи подробно едни или други управленски ексцесии. Например, в том VІІІ (Санкт-Петербург, 1873) са хроникирани мъченията и смъртта на изпратен в доживотна каторга бивш държавен служител (някой си Егор Столетов), който – под претекст на здравословно неразположение (впоследствие изяснило се като обичаен дълбок сън след порядъчно обилна почерпка) – пропуснал утринната църковна служба.

За не­щастие, това се случило при специални обстоятелства:

„Денят бил изключително тържествен: 3 февруари, именният ден на господарката, императрица Анна Йоановна.“

Татишчев, „просветителят на Сибир“, който в същото време е бил и „таен съветник“, решил, че инцидентът е твърде „подозрителен“, поради което се заел да изиграе

„гнусната роля на инквизитор, едва ли не палач“.

И доколкото

„от един въпрос възниквали десетки други“,

а едно споменато име се оказвало свързано с много други имена, накрая вече можело

„да се премине от ‘думи’ към ‘дела’, от устни разпити – към изтезания“.

Подробно описаните мъчения продължили около две години, като в някои случаи само ударите с бич достигали до 300. Последните „признания“ били

„изцедени от Столетов едва ли не заедно с последните капки кръв“.

Изпълнението на смъртната присъда е описано във визирания том на „Русская старина“ така:

„В немалка степен ешафодът определил неговата естествена смърт след мъченията. Бил обезглавен на 12 юли 1736 г. на обърнатата към Петербург страна на сегашния Александровски пазар, на площада на ‘Пазара на ситостта’ – обичайното място за публични екзекуции (…). Дали названието ‘Пазар на ситостта’, дадено на това тържище във връзка с народното продоволствие, е било подходящо – за това Бог ще определи; вярно е само туй, че то хармонирало с печалното предназначение на площада: тук правосъдието от старото време действително се насищало с кръвта и на праведния, и на виновния. (…) Тук обикновено безжалостно биели с камшици… Изобщо, през първата половина на ХVІІІ век на ‘Пазара на ситостта’ имало евтино месо – човешко.“

И други летописи съдържат съобщения за не по-малко жестоки изстъпления на „просветителя“ Татишчев. В своята книга „Василий Татищев“ (Свердловск, 1986) Игор Шакинко привежда сведение, отнасящо се до смъртната присъда на Тойгилда Жуляков, изпълнена публично на 20 април 1738, като наказание за това, че – след като насилствено бил покръстен в християнството – впоследствие се върнал обратно в исляма. Текстът на присъдата гласял:

„По разпореждане на нейно имераторско величество и по определение на негово превъзходителство, тайния съветник Василий Никитич Татишчев, на теб, татарина Тойгилда, ти е заповядано, във връзка с това, че, след като си се покръстил във вярата на гръцкото изповедание, си приел отново мохамеданския закон и с това си изпаднал не само в богоомразно престъпление, но като псе си се върнал към своите бълвочи и си презрял своето клетвено обещание, дадено при кръщението, а си извършил и голяма съпротива и ругателство към Бога и неговия праведен закон, за страх на другите такива, които са обърнати от мохамеданството в християнската вяра, пред всички събрани покръстени татари, да изтърпиш смъртно наказание – изгаряне жив.“

Това описание се потвърждава от документ, съхраняван в Държавния архив на Свердловска област (ГАСО, ф. 24, оп. 1, д. 818, с. 70-72), в който е отчетен и фактът, че в съответствие с указа, въпросният Тойгилда Жуляков

„е изгорен жив“.

Посочено е също (пак там, с. 243), че, в съответствие с присъда от 8 февруари 1739 г., татарката Кисябика Байрасова (пленена от „наказателните власти“, покръстена насилствено и преименувана на Катерина), е осъдена

„за трикратно бягство в Башкирия и за това, че, изоставяйки християнския закон, се е върнала в мюсюлманската вяра“

на смърт чрез изгаряне,

„така че, отсега нататък, съобразявайки се с това решение, и други могат да бъдат екзекутирани [по същия начин]“.

В табличната клетка „За човека“ от колоната на Русия може да бъде прочетено:

„Два принципа определят отношението на руските просветители към това, което е човекът: евдемонизмът (стремежът към щастие) и автономията на волята. Най-важният актив на човека е неговият ум. Разумността определя добродетелта на човека, който трябва да осъзнае своето предназначение по отношение на другите хора:

‘Разумът му е даден, за да служи на държавата, богатството – за да помага на бедните (…); затова той се е родил човек, за да бъде полезен на всички хора’ (Николай Новиков, издател, общественик).

Човекът е създаден за добър живот и трябва да помогне на другия да намери доброто. В същото време, както и при френските просветители, заедно с прославянето на рационалността, се осъществява оправдание на чувствената съставка у човека. Страстите са естествени, заложени са от самата природа (а нали в края на краищата човекът е част от нея), затова те са полезни. Те ‘причиняват благодатна тревога в човека’, без която той би заспал в бездействие. В това естествено човешко право на собствена чувствена природа се съдържа и изискването да се освободи човешката воля от влиянието на догмите, и на първо място – от църковните догми. Човекът е свободен, но свободата е следване на природата. В този смисъл свободата не предполага всепозволеност. Греховното деяние противоречи на природата и поради това е забранено. Но същността на греха се разкрива не от църквата, а от практиката на самопознанието.“

Много може да се разсъждава над идеята за „следването на природата“ и за „греховното деяние“, което ѝ „противоречи“. Не по-малко може да се дебатира и върху въпроса: дава ли „самопознанието“ достатъчна гаранция за разкриване на „греха“ и неговата „същност“?

Алексей Ракитин, за когото може да се предполага, че е постигнал достатъчно висока степен на „самопознание“, пише в своите изследвания (вж.: http://murders.ru/fire_eto_ogon.html) във връзка с онези традиционни присъди, при изпълнението на които са изгаряни живи хора:

„От историята на средновековна Европа са известни масовите аутодафета на инквизицията, превърнати вече в своего рода идеологическа щампа, която се използва старателно за дискредитация на католицизма. Но голямо заблуждение ще е да се мисли, че само инквизицията е допускала такъв род саморазправа. Нейните непримирими врагове – лутераните – са изпращали не по-малко старателно иноверците в огъня. Между другото, заради съблюдаването на историческата точност, следва да се отбележи, че именно те са извършили най-масовото изгаряне на хора в Европа. То се е случило през 1589 г., когато с разпоредба на епархийския съд в град Кведлинбург (Саксония), в рамките на една екзекуция, са били изгорени живи 133 човека. При това, жертвите са могли да бъдат и повече: в последната минута палачът милостиво е запазил живота на 4 девойки. За сравнение, заслужава да бъде посочено, че мащабите на инквизицията са били къде-къде по-скромни; дори във времената на големите аутодафета са били изгаряни не повече от 20-30 човека.

Прилагането на закона в Рус, а след това и в Русия, е било много по-хуманно от европейското. Родната история практически не познава случаи на масови екзекуции с огън.“

Колкото и подобни откровения да поставят на изпитание читателската чувствителност, заслужава да се прочетат още няколко изречения, написани от този автор, който – видимо – търси просветителски ракурс в своята студия, озаглавена „Из историята на ‘мъченията’ в Русия“ (кавичките около думата „мъчения“ са авторови, с възможност за интерпретация в някакъв иронизиращ аспект):

„Трябва да се посочи, че (…) е съществувал и алтернативен способ на изгаряне, при който осъденият бивал приковаван към дървена стена, която след това запалвали. (…)

През 1284 г., при третата редакция на ‘Кормчая книга’, представляваща сама по себе си кодекс с административни и наказателни закони, за първи път се е появила такава интригуваща норма, като изгаряне на еретическите книги върху главата на осъдения еретик. Впоследствие тази норма е била неколкократно трансформирана – при отсъствие на крамолни книги върху главите на еретиците бивали изгаряни шлемове, направени от брезови кори. Известно е, че подобна екзекуция е била осъществена през 1490 г. в Новгород, при което двамата осъдени, независимо от силните изгаряния, останали живи, въпреки че полудели.

Съществувала е и още една, специфично руска, разновидност в практиката по изгаряне на живи хора, която се наричала ‘изгаряне в дървена конструкция’. В този случай поставяли осъдения в специално построена лека дървена конструкция, запълнена с кълчища, смола, брезови кори, вехтории и пр. леснозапалими материали. Понякога спускали осъдения вътре в конструкцията отгоре (в този случай тя нямала покрив и се изработвала под формата на обичайна ограда). Известни са случаи, когато смъртникът бивал хвърлян вътре при вече запалена конструкция. Може да се стори удивително, но такъв начин на екзекуция трябва да бъде признат за един от най-хуманните. Както е известно, в условията на силно задимяване дори възрастен човек губи много бързо съзнание – за това е достатъчно да се провентилират белите дробове с 8-12 литра въздух, това са всичко на всичко 2-3 вдишвания. Няма никакво съмнение, че поставените в такава конструкция хора са губели съзнание преди огънят да достигне до тях и не са изпитвали мъки.

Трудно е да се обясни произходът на тази специфична традиция (…). Във всеки случай, смъртникът бивал поставян в сърцевината на такова съоръжение не поради намерението той първо да се задуши и да загуби съзнание. Палачите не са се интересували много от въпроса: ще бъде ли умиращият в съзнание в момента на своята гибел? Видимо, дървените конструкции са се изработвали, за да не могат зрителите да видят как огънят поглъща човешкото тяло. Мъжеството на загиващите можело да произведе върху тълпата далеч не онова впечатление, което организаторите на тези смъртни присъди желаели да произведат.“

(Следва продължение)

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.