Прогреса през погледа на просвещенските мислители

 

Ако има нещо, което знаеш – сподели го.

Ако има нещо, което не знаеш –

потърси го.

Петият ред от електронния труд „Философия на Просвещението в една таблица“, подготвен и осъществен от Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк, е посветен на тезата за прогреса през погледа на просвещенските мислители. В колоната, определена за общото третиране на отделните аспекти, се чете:

„От оптимистичния поглед на просветителите върху възможностите на човешкия разум логично произтича убедеността в прякото влияние на научното развитие върху подобряването на жизнените условия за човека. На Просвещението е присъща вярата в прогреса и в непрекъснатото възходящо усъвършенстване на човека. Необходимо е само да се поддържа динамиката на този процес, като умовете бъдат освободени от суеверието и догматизма.

В областта на науката едно такова освобождение е ориентирано към избора на правилния изследователски метод. За такъв се признава експерименталният метод, свързван с имената на Френсис Бейкън и Исак Нютон. Науката трябва да се занимава с наблюдение върху природата и да обяснява връзките между различни явления. Опитът да бъде изградена универсална научна система, която обяснява всичко и веднага, може да бъде изоставен.

Ученият сваля от природата завесата на тайната, поради което може да бъде полезен за обществото и за човечеството в неговата цялост. Но той е ценен не по-малко (но не и повече) от умелия занаятчия или художник. Всички те дават еднакъв принос към социалния прогрес: правят научни открития, създават полезни механизми или подобряват нравите със своите произведения.“

Тук се налага отново да бъде припомнено споменатото вече предупреждение за известни повторения във визирания труд – повторения на идеи и коментари, на тези и имена. Оригиналното представяне на неговото съдържание под формата на електронна таблица, достъпна онлайн, не предполага някакъв линеен прочит, поради което следването на едно или друго „брауново“ движение през нейните клетки прави този род повторения повече от полезни. Тук обаче, в голяма част от случаите те са анулирани.

За пореден път споделеният цитат насочва мисълта към възторженото отношение на просветителите по адрес на възможностите, присъщи на човешкия разум. Разбира се, лесно може да се посочи, че той представлява нож с две остриета. Може да сътвори дела, достойни за най-дълбоко преклонение, но може да разпореди извършването на злодейства, които – и в миналото, и сега – са го покривали с не по-малко дълбоко омерзение. Трябва ли от тази констатация да бъде произнесена осъдителна присъда над разума, след което целокупното човечество да се обърне към емоциите си? И не би ли било по-правилно да се приеме, че у един човек да могат да се съчетават висок интелект с нисък морал, поради което именно тази комбинация да е причината, стояща в основата на дългия списък с беди за хората, предизвикани от хората?

Всъщност, комбинацията „висок интелект“, съчетан с „нисък морал“, страда от известно елементаризиране, доколкото един висок интелект, който не е познал високия морал и не го е превърнал с своя житейска конституция, по всяка вероятност би трябвало да бъде отбелязван като „недостатъчно висок интелект“. В този смисъл, ако се подходи по-операционално, могат да се използват възможностите, които предлага долната двуизмерна графика.

Както може лесно да се съобрази, всеки приносител на определен процент нравственост или безнравственост, съчетан с определен процент знание или незнание, може да намери полагаемото му се място върху тази „матрица“.

Разбира се, подлежи на дебат: дали най-голямото незнание в комбинация с най-голямата безнравственост представлява най-голямата опасност за човешкия род? Например, в противовес някой би могъл да предложи тази позиция да се заеме от комбинацията: най-голямо знание с най-голяма безнравственост. Това би наложило разместване на индикаторите при единия вектор, но принципният подход би останал идентичен.

Визираната технология е свързана с така наречените „операционални дефиниции“, които не са нищо друго, освен максимално възможните точни описания на клас емпирично възпроизводими процедури, при които крайният резултат е достъпен за наблюдение и измерване, като въз основа на получените данни съответното понятие се формулира (1), използва се в практиката (2) и изводите от прилагането му могат да се проверяват във всеки произволно избран момент (3).

Тук би могло да се долови едно сериозно възражение-въпрос: как може да се измерва знанието или незнанието, респективно високите или ниски стойности на морала? Колкото и такова питане да заслужава пространна студия, на първо време може да бъде посочено, че всъщност всеки жив човек постоянно въздава идентични оценки ­­– спонтанно, без да се спира пред подобно питане. В такива случаи той интуитивно решава в добавка, че подобна интелектуално-емоционална операция е и възможна, и позволена. Ерго, проблемът се свежда до нейното прецизиране и универсализиране. А на такова намерение не може да бъде отказан характеристиката: стремеж към усъвършенстване.

В предходните абзаци от настоящия текст бяха повторени някои имена на изтъкнати просвещенски дейци. Едно от тях бе името на Франсис Бейкън. Ако съществува някакво право съдържанието на белетристична творба да послужи като пример за трудностите при оценката „интелект – морал“, то могат да бъдат приведени няколко абзаца от разказа на Бертолд Брехт „Експериментът“:

„Краят на обществената кариера на великия Франсис Бейкън напомня евтин анекдот (…).

Като върховен съдия в кралството той бе уличен в продажност и бе хвърлен в затвора. Годините на неговото лорд-канцлерство, ознаменувани със смъртни наказания, с раздаването на пакостни привилегии, с незаконни арести и с налагането на внушени присъди, се смятат за най-мрачните и най-позорните в ан­глийската история. След като бе разобличен и бе направил пълни самопризнания, неговата световна известност като хуманист и философ стана причина, щото тези му прегрешения да се разчуят далеч извън пределите на кралството.

Бейкън бе вече старец, когато му разрешиха да се върне от затвора в имението си. Здравето му бе подкопано от постоянното напрежение, в което бе живял в стремежа си да провали другите и от страданията, които тези други му бяха причинили, проваляйки него.

Но едва завърнал се вкъщи, той се хвърли в трескаво изучаване на естествените науки. Да властва над хората, не му се бе удало. Сега той посвети останалите си сили в изследване на това: как човечеството би могло по най-добър начин да властва над природата.

Заниманията му, отдадени на полезни неща, го отвеждаха многократно от кабинета на полето, в градините и оборите на имението. Часове наред той разговаряше с градинарите за възможностите да се облагородяват овошките или пък даваше на ратайкините указания как да измерват млеконадоя от всяка крава. Тук му се наби в очи едно момче, което прислужваше в конюшнята. (…) Неговото усърдие и наблюдателност предизвикваха у стареца възторг.

Когато обаче една вечер надникна в конюшнята, той зърна край момчето някаква старица и дочу как тя му каза:

– Той е лош човек, пази се от него. Макар и да е знатен господин и да е червив с пари, казвам ти, лош човек е. Той ти дава хляба, така че работата си върши старателно, но винаги помни, че не е добър човек.“

„Старецът започна да взема момчето при повечето от разходките си и му поверяваше неголеми задачи. Малко по малко той привикна да обсъжда с него някои свои опити. При това не подбираше думи, каквито според мнозинството възрастни са достъпни за детския разум, ами разговаряше с него като с образован човек. През целия си живот Бейкън бе общувал с най-великите умове на времето и рядко го бяха разбирали, и то не понеже разсъждаваше неясно, а тъкмо защото бе прекалено ясен. (…)

Основното упражнение за момчето се състоеше в това: да описва предметите, намиращи се пред очите му, както и процесите, на които ставаше свидетел. Философът му показа колко много са думите в човешкия език и колко от тях са необходими, за да се опишат свойствата на един предмет така, че той да стане горе-долу разпознаваем от описанието (…). Имаше и такива думи, които бе по-добре човек да не употребява, понеже в основата си не означават нищо. Думи като ‘добро’, ‘лошо’, ‘хубаво’ т.н.“

Тук всеки би могъл да се досети за един лесен паралел:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.

Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината.“

Бертолд Брехт продължава:

„Момчето скоро схвана, че няма много смисъл в това да се нарича бръмбарът ‘грозен’, а дори да се каже, че той се придвижва бързо, бе все още недостатъчно. Трябваше да се определи: каква е бързината му в сравнение с другите твари от неговата големина и какво преимущество му дава това. Необходимо е да се постави бръмбарът върху някаква наклонена плоскост, а след това върху хоризонтална и да се произвежда шум, за да почне да бяга; или пък да се сложат на различни места парченца примамка, към които той да се насочи. Занимаваше ли се човек достатъчно време с бръмбара, той ‘бързо’ загубваше грозотата си.“

„[Момчето] също така разбра, че винаги трябва да остава място за едно разумно съмнение: дали наблюдаваните изменения действително се дължат на приложените способи? Хлапакът едва ли съзнаваше какво значение за науката има начинът на мислене на великия Бейкън, но несъмнената полезност на всички тези начинания го въодушевяваше.

То разбираше философа така: за света бе настъпило ново време. Човечеството с всеки изминат ден увеличаваше знанията си. А познанието бе необходимо за благополучието и земното щастие на хората. Начело на всичко стоеше науката. Науката изследваше вселената и всичко, каквото имаше по земята (…). Важно бе не в какво вярва човек, а какво знае. Хората твърде много вярваха и твърде малко знаеха.“

И днес обаче повечето хора се отнасят твърде безгрижно към думите. Например, те казват, че някакво явление е „необяснимо“, че някакъв проблем е „нерешим“, че някакво твърдение е „недоказуемо“… И не се замислят върху отговорността, с която се натоварват, огласявайки такива мисли. Подобни думи са фактически равнозначни на следното заявление: аз знам всички пътища (инструменти, методи, алгоритми и т.н.) за обяснение на това-и-това явление (за решение на този-и-този проблем и т.н.) и като се опирам на това свое знание твърдя, че „явлението е необяснимо“ („проблемът е нерешим“ и т.н.). Ако такъв човек бъде попитан: той действително ли знае всички (но именно – всички!) пътища, инструменти, методи, алгоритми и т.н., отговорът със сигурност ще бъде отрицателен. В такъв случай, какво се получава като резултат: независимо че „не знам“, аз „знам“. А колко по-коректно би било да се каже: „необяснено“ (вместо „необяснимо“), „нерешен“ (вместо „нерешим“), „недоказано“ (вместо „недоказуемо“) и т.н.

Впрочем, по този въпрос е писано в „Зидарски преглед“, но изглежда, че понякога е добре – без да звучи наставнически – да си спомняме чия майка е повторението.

• • •

Следващата надолу в таблицата клетка от колоната „Общи идеи“ се отнася до връзката между Просвещението и политиката. Авторите пишат:

„Епохата на Просвещението се развива активно и се прави опит да се реализират най-важните политичес­ки проекти, свързани с учението за свободите в гражданското общество, с равенството пред закона и неотменните естествени права, които всеки човек има.

Владетелят окончателно престава да се възприема като Божи наместник на земята (подозрения в тази насока са започнали да се появяват още през Средновековието). Произходът на властта се свързва с осъзнатия договор между хората. От владетеля се изисква да изпълни основното си задължение по най-добрия възможен начин – да осигури общественото благополучие. Ако това се случело, се раждал съюз между просветения монарх и верните поданици, ангажирани с усърдна работа. Към категорията на такива просветени монарси се отнасят пруският крал Фридрих Велики и всерусийската императрица Екатерина II Велика. Появяват се и по-радикални проекти: монархът изобщо не е нужен, народът е сам на себе си управник и законодател.

Като важна задача се появява борбата срещу влиянието на църквата върху политическата власт. Държавата трябва да се гради върху принципите на доброто управление, в него няма място за религиозни предразсъдъци.“

Тук се открива необходимост от коментар. В текстовете на основния масонски ритуал в България, АФАМ, думата „предразсъдъци“ се споменава неколкократно:

„Масонството (…) е убеждение, което цени човека толкова повече, колкото той е по-свободен от предразсъдъци…“

„Превръзката на очите Ви символизира страстите, предразсъдъците и невежеството, които ни пречат да съзрем опасностите по нашия път.“

И накрая (в отговор на въпроса „По какво трябва да се различава масонът от останалите хора в живота?“):

„…по освободеността си от оковите на предразсъдъците мисъл…“

Неволно възниква въпросът: след като това са ритуални реплики, които повечето от нас познават много добре, предприели ли сме през годините някакви опити да си изясним демаркационните очертания на понятието „предразсъдък“? И – ако не – защо? Религиозните предразсъдъци не представляват ли подмножество на предразсъдъците изобщо? А ако някой би бил склонен да отговори с „Не“, то тогава какъв смисъл се влага в общия термин „предразсъдък“? От друга страна, осъществяваме ли едно или друго наблюдение върху степента на нашето „освобождение от предразсъдъци“, което с годините би следвало да става все по-видимо и все по-отличаващо ни от „останалите хора в живота“? (Впрочем, думата „предразсъдък“ ще се среща твърде често върху страниците нататък.)

• • •

Лаконични бележки изпълват клетката, предназначена за връзката на Просвещението с икономиката. В тях се чете:

„Интензивно нарастващите производствени темпове и активната външна търговия допринасят за укрепването на третото съсловие (непривилегировано и плащащо данъци), особено на буржоазията – производителите и търговците. В много отношения просветителите се ориентирали към този слой от населението, който бил най-заинтересован от появата на нови технологии и придобиването на политически права и свободи. Още в зората на Просвещението Джон Лок се изказва в подкрепа на имуществената неприкосновеност. В неговите представи правото на собственост е също толкова фундаментално, колкото и правото на живот. А през XVIII век икономиката, като наука, ще се появи с учението за свободния пазар и конкуренцията. Все повече автори ще започнат да говорят за ограничаването на държавната намеса в сферата на търговията и производството. Развитието на индивидуалното предприемачество ще бъде наречено ‘източник на растеж’ за нивото на общото благосъстояние и за подобряването на всички сфери от живота, включително до културата. В резултат на това, новата развиваща се класа ще се опита да се защити от произвола ‘отгоре’, което, наред с други прояви, ще доведе до борбата на американските щати срещу икономическия контрол от страна на Британия.“

Несъмнено, една от най-важните идеи в горните изречения е тезата за равенството между правото на собственост и правото на живот. В лаконизма на мисълта, съставена от 15-ина думи може да не се съзре проблем. Но проблем има. И той е бивал забелязван от редица мислители. Така например, ако не се вземе предвид възможността собствеността (в нейното неограничено увеличаване) да се превръща пряко или непряко във власт, то в даден момент може да се стигне до уравнението: правото на власт е равностойно на право на живот. Но има власт и власт (както и живот и живот). А някои власти могат да отнемат живот. Така се стига до трансформация на горното уравнение: правото за отнемане на живот е равностойно на правото на живот.

Последните разсъждения, дори да бъдат сериозно оспорени, са повод да се погледне към всяка подобна конспективна форма на изложение с известна необходимост от дикусия. Впрочем, дискусии са провеждани и ще продължават да се провеждат – не непременно като водещи до поставянето на таван за нарастването на нечие богатство или до идеята за войнствено налагана „експроприация на експроприаторите“.

Кратък пример.

Споменатият в цитата Джон Лок (1632 – 1704) разглежда идеята за евентуална връзка между собственост и власт в своите „Два трактата за управлението“. Спорейки със съвременника си, сър Робърт Филмър (1588 – 1653), един непримирим защитник на тезата за божественото право на монарсите да упражняват власт, Лок предприема пространен анализ на редица текстове от Стария завет, върху чието съдържание се опира теорията на Филмър.

Самият Робърт Филмър е бил продуктивен автор. Негов труд, публикуван през 1648 г., носи в духа на някогашната традиция пространното заглавие:

„Анархията на една ограничена или смесена монархия; или едно проучване за основите на монархията, както в това, така и в други кралства, а също така и за правото на власт у кралете, като се има предвид първоначалната или естествената свобода на хората – един въпрос, който все още не е разискван, при все и най-необходим в тези времена“.

Така, още от корицата, всеки би трябвало да се досети, че авторът ще отстоява тезата за необходимостта от абсолютна монархия, като единствено правилната форма на държавно устройство. Както става ясно, всяка друга форма би носила само „анархия“, а причината за това би бил или погрешният прочит, или дори откритата (но безумна!) съпротива срещу определен кръг библейски предписания.

Все поради същата причина „ученият сър“ Робърт Филмър пише през 1648 г. и друга студия, носеща показателното заглавие:

„Необходимостта от абсолютна власт за всички крале – и по-специално, за краля на Англия“.

Но със своето съдържание трудът, отпечатан през 1680 г. и титулуван

„Патриархът, или естествената власт на кралете“,

се оказва един от най-провокационните дразнители за мислителите от времето на Просвещението.

• • •

В табличната клетка, предназначена за общите просвещенски идеи по отношение на изкуството, се казва:

„Просвещението вижда в изкуството не само средство за изобразяване на красивото, но и жива част от културата, развиваща се и приемаща различни форми. Изкуството позволява на човека да опознае света по специален начин. То се определя от просветителите като отделна сфера на естетическото, където доминира чувственият начин за познание. Освен това, изкуството съдържа в себе си нравствен елемент, който възпитава и разкрива човека, позволявайки му да организира своя дух и морални качества. То дарява човека с умението да разбира какво е красиво и какво – грозно, развива артистичен вкус, учи на ‘благоприличие’, както казвали руските просветители. Също така изкуството трябва да се изучава, защото позволява на човека да се вгледа във вътрешния свят на цели народи. Например, гръцкото и римското изкуство се различават едно от друго така, както са се различавали мирогледът на културите в Елада и Рим. Изкуството от онова време, през което е доминирал класицизмът, а след това и реализмът, който заменил ‘неморалното’ рококо, също ви позволява да се вгледате в характеристиките на съвременната епоха и да я разберете по-добре.“

„Да се изучава“ изкуството, означава рационалната половина на човека да се ангажира със сериозен анализ в сфера, където превалира „чувственият начин за познание“. Вероятно това би смутило мнозина, вероятно срещу подобна интервенция биха се чули гръмки възражения. Да бъде ли прието, че между редовете от горния цитат са се промъкнали части от някаква сериозна програма, завещана ни от Просвещението – програма, която, така или иначе, все още е недолюбвана от мнозина?

• • •

Несъмнено, религията заема важно място в размислите на просветителите. В табличната клетка, посветена на общите идеи по въпроса се казва:

„Дейците на Просвещението от най-различни страни са обединени от тенденциите към антиклерикализъм и критика на религията на откровението. Религиозността от този вид се възприема като анахронизъм. Той помага да се разпространяват суеверия и сляпа вяра в чудеса, на които Просвещението възнамерява да сложи край. Познанието за света става възможно не чрез вяра, а само чрез използване на разума. Догматизмът на религията и култът към свещениците не могат да намерят своето място в ерата на триумфиращия разум.

Това не означава, че вярата няма абсолютно никакво място в човешкия живот и че ‘Бог е мъртъв’. Религията просто трябва да стане ‘рационална’. Представата за ‘естествена религия’ влиза в широка употреба. Всеки човек трябва да открие Бога и универсалните нравствени идеи, характерни за много от религиите. Библията трябва да се тълкува свободно. Естествената религия е лишена от сляпото поклонение на авторитети и от ритуалната страна в нейното практикуване. Самата дума ‘естествена’ показва, че такава религия е изначално присъща на човека, че тя се разкрива от светлината на нашия разум. Приемането на подобна представа за религията предполага и определено ниво на религиозна свобода, на религиозна търпимост, за което и призовават просветителите.

Позициите на деизма са силни – вяра в Бог, който е създал и уредил света, но след това не участва повече в неговото развитие и не влиза в отношения с хората. Деистите свързват поклонението пред Бога не с молитви и обреди, а с труд и изпълнение на нравствени закони. Сред просветителите е имало и атеисти. Те са били основно материалисти, тоест не са признавали съществуването на нещо нематериално, ‘одухотворено’, което не може да бъде познато в опита. Съответно те отричали Божието битие, а следователно – и необходимостта от съществуването на съсловието от Негови служители.“

• • •

Отвори ли се дума за нравствеността, за моралните предписания, мнозина са готови да заявят, че всеки дебат по въпросите на етиката е предварително обречен на провал, доколкото отстояваните от отделните хора позиции по тази тема или ще бъдат предопределени от тяхното битие, или ще бъдат белязани с висока степен на лицемерие. Въпреки това, хилядолетната история на човечеството е показала отдавна, че подобни дискусии са постоянен спътник в живота ни, изваждайки на повърхността отново и отново размислите за справедливостта и неправдата, за източника и авторството на нравоучителните заповеди, за правата и свободите на гражданите в цивилизованите общества.

Авторите на „Философия на Просвещението в една таблица“ пишат:

„Повечето мислители на Просвещението признават автономността на морала, включително твърдението, че той трябва да бъде освободен от властта на религията. За разлика от религиозното чувство, моралът не е ‘лична’ работа на всеки отделен човек. Активно се развиват идеите за вродената природа и общото в някои морални качества. Доколкото всички хора имат една и съща природа, нравственото възпитание е необходимо, тъй като то ще служи за подобряване на обществените отношения. Просветителите се опитват да съвместят признанието на ценностите, които носи индивидуализмът, и идеята за усъвършенстването на човека именно като социално същество, което намира в общото благо лично добро и за себе си. Алтруизмът не се явява непременно следствие от рационалното осмисляне на нашата социална природа, той може да бъде напълно обоснован от влиянието на страстите: на нас ни харесва да правим добро на хората. Егоизмът не винаги се признава като източник на негативно влияние върху социалните отношения. Желанието да задоволим собствените си потребности се разбира като основа на всяка дейност, а самодисциплината или култивирането на социални добродетели ще ни позволи да избегнем развитието на егоизма до степента на развратено самолюбие. В общата реторика на евдемониз­ма започват да се появяват утилитарни аргументи: ние проявяваме склонност към онова, което е полезно и приятно за нас.“

Дали обаче има ясен синур между онзи егоизъм, който „не винаги“ ще се признава „като източник на негативно влияние върху социалните отношения“, и другия – развития „до степента на развратено самолюбие“? Как да тестваме себе си, за да си отговаряме на неизменния въпрос: от коя страна на синура се намираме самите ние? (И всичко това – в условията на „синур“, очертанията на който са твърде неясни на далеч не едно и две места.) Защото, за да не се изписват и изговарят просто красиви слова, необходимо е да се поставят маркери, да се въведе координатна система и мерни единици, да се провокира усещане за еднозначност на изводите. И това, вероятно се долавя лесно от всекиго.

Тук не е изключено онзи човек, който е възприел свободата като ценност, да въстане с всичкия патос, на който е способен.

• • •

„Неясните очерта­ния“, „размитите гра­ници“, изобщо – сфе­рите на смътните кон­­тури и на забулените понятия, изправят пред нас принципния въпрос за необходимостта от съществуването на отделен ред в коментираната таблица, обозначен с титула:

„За феминизма“.

Нима феминизмът стои извън размислите „за морала“? И ако някой, все пак, би настоявал за правото на такова отделяне, то къ­де е табличният ред, който да носи, примерно, името:

„За маскулинизма“?

Или „мъжкостта“ (за да бъде употребен този напъпил през последните години термин) се мисли по подразбиране, докато за феминизма трябва да се говори отделно? Дали тук, преди да бъде прочетена и една следваща дума, ние, мъжете, не трябва да се изпълним с чувство за историческа вина пред по-красивата част на човечеството?

В рамките на общите идеи авторите на „Философия на Просвещението в една таблица“ отбелязват нещо показателно:

„Въпреки обилието от прогресивни идеи, свързани с необходимостта от освобождаване в различните сфери на живота, по въпроса за жените Просвещението остава до голяма степен патриархално и консервативно. Максимумът права, който просветителите са допускали като достатъчен за жените, се отнасял до възможността те да получават образование. А дори и по този въпрос идеята за съществуването на особена женска природа, по-чувствена и нерационална, принуждавала да се правят изводи, че обучението на жените е необходимо, но само с една цел: в тях да могат да бъдат видени добри майки, които ще научат в училищата за високото значение на образованието и след това ще започнат да обучават своите синове в полза за благото на страната си. Участието на жените в научната работа или в политическия живот би било по-скоро изключение – въпреки факта, че именно по онова време във Великобритания ще се появят първите представителки на феминизма, критикуващи патриархалните принципи, правното неравенство, джендър-стереотипите и дискриминацията в условията на труд.“

Sic!

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.